O imperador doente só é imune a mim Novel — Capítulo 52: CAPÍTULO 52 - Rezando por Bênçãos

Capítulo 52: Capítulo 052: Orando por Bênçãos

“O que Lorde Sang quer dizer com isso? Nosso Departamento Prisional nunca lidou mal com um caso com acusações injustas. O Imperador confia em nosso departamento, por isso ele nos confiou este caso.”

Wang Lishuo manteve uma expressão de integridade em seu rosto jovem e indiferente.

No entanto, atrás dele, outro cadáver estava sendo carregado para fora.

Ao passar por Sang Yan, uma das mãos do cadáver balançava, pingando sangue fresco, e ossos fracamente visíveis.

Sang Yan sentiu como se estivesse enlouquecendo: “Você, você coagiu confissões, você—”

Ela não conseguiu lidar com o choque, sua visão escureceu e ela desmaiou novamente.

“Senhorita!”

“Lorde Sang!”

A cena irrompeu em caos.

Ao mesmo tempo,

Templo Long Chan

em frente à estátua de Buda do salão principal.

He Ying pressionou as palmas das mãos juntas, olhos fechados, ajoelhado no tapete de oração.

Ele estava ajoelhado por oito horas.

Durante as quais ele nem sequer fez sua refeição do meio-dia.

Pei Muyang, que também estava ajoelhado ao lado dele, estava com tanta fome que seu estômago roncava. Ele não pôde evitar de тихо се промъкне нагоре и да потърси нещо за ядене.

И неочаквано, той се сблъска с майстор Исюан точно когато излизаше, бързо притискайки дланите си заедно и се покланяйки: “Майстор Исюан, императорът все още е на колене, няма ли да отидете да го убедите? Той е на колене от около осем или десет часа сега, дори и желязно тяло не може да издържи това.”

Майстор Исюан беше игуменът на храма Лонг Чан, също така лично назначен от императорското семейство.

Беше на почти осемдесет, но все още имаше остри очи и здраво тяло, движейки се бързо като вятъра.

В този момент той носеше Касая си, държейки персонал на Буда в едната ръка и обръщайки мъниста на Буда в другата, пеейки: “Амитабха Буда—”

Пей Муянг, който се опасяваше от взаимодействие с монаси, даде горчива усмивка и последва примера: “Амитабха Буда, надявам се, че можете да предложите някакъв съвет.”

Майстор Исюан: “…”

Той не каза нищо и влезе в главната зала.

В главната зала

Хе Йинг все още беше на колене. Виждайки го да се приближава, той се обърна и отдаде уважително поклонение: “Учителят е състрадателен.”

Той никога не се беше коленичил пред никого след раждането си.

Преди четири години, след като си беше върнал щата Мин и минаваше през храма Лонг Чан на път обратно към Имперския град, той влезе в храма по прищявка, носейки аурата на някой, който би убил дори Буда, ако бъде срещнат.

Майстор Исюан беше споменал, че е натрупал твърде много вина за кръв и трябва да потърси прошка от небесата.

Но той не обърна внимание и никога не коленичи.

Сега, за една жена, той беше на колене почти десет часа.

“Животът е като сутрешната роса, всички явления са като плаващи облаци.”

Майстор Исюан изглеждаше или оплакващ се, или съветващ: “Ваше Величество, тези, които са твърди в съдбата и тънки в състоянието, не трябва да бъдат прекалено изисквани.”

Той Йинг изслуша и попита сериозно: “Аз съм императорът, благословен с късмет, какво ще кажете да споделя половината от него с нея?”

Майстор Исюан спря, изражението му беше тържествено. След дълго мълчание той промърмори две думи: “Глупаво дете!”

*

Дворец Киннинг, странична зала

Когато Санг Ян се събуди отново, вече беше тъмно.

Виждайки Киужи да се втурва към нея с лице, обляно в сълзи, тя проговори първа: “Императорът върна ли се?”

Киужи поклати глава, плачейки: “Ако императорът се беше върнал, докато ти все още беше в безсъзнание, определено щях да бъда наказана тежко.”

Санг Ян напълно вярваше, че императорът е способен на подобни действия, затова предложи: “Ако се страхуваш, трябва да се върнеш в имението.”

Тя се опасяваше, че не може да я защити.

“Недей.”

Киужи коленичи до леглото, клатейки глава: “Госпожице, моля те, не ме изпращай. Дори и да умра, искам да бъда с теб.”

Санг Ян не искаше да чува повече за смърт, тя махна с ръка, за да накара Киужи да стане.

След това, припомняйки си въпроса за Студения дворец, тя попита мрачно: “Колко още са живи в Студения дворец?”

Киужи не отговори, просто изтри сълзите си, хлипайки: “Госпожице, ти току-що се събуди, нека не мислим за тези неща. Не ме интересуват, просто искам да си добре.”

Тя вероятно сменяше темата с това.

Санг Ян предположи, че вероятно никой от Студения дворец не е оцелял, чувствайки се изключително измъчена, и сълзи паднаха: “Консорт Сюан още ли е жива?”

Тя наистина искаше да спаси благородната консорта Сюан.

Ако и тя трябваше да умре заради нея…

Мислейки си за тази красива жена, тя не можеше да не си спомни изгонената обсерватория. Какво беше видял Уан Джан в лицето й? Прераждайки се през тялото на друг, тя трябва да е зловещ човек, нали? Ето защо всички близки до нея срещнаха злочести окончания!

“Не знам.”

“Не знам нищо. Наистина не знам.”

Къде би се осмели Киужи да попита за делата на Студения дворец?

Собственият й живот едва ли беше сигурен.

Виждайки я да казва това, Санг Ян не й затрудни, “Тъй като не знаеш, тогава иди и разбери. Забрави, виждам, че не мога да те използвам.”

Тя извика малкия евнух, който преди беше отишъл да поиска имперския лекар за благородната консорта Сюан.

Малкият евнух се казваше Фанг Легуй, известен още като Малкия Гуйзи.

Малкият Гуйзи, на петнадесет или шестнадесет години, имаше кръгло лице и кръгли очи, и когато се усмихваше, се показваха два малки кучешки зъба, което го правеше да изглежда радостен и сладък.

Той също така беше проницателен, вече попита предварително и усмихнато каза: “Учителю, бъдете сигурни, лейди Сюан е все още болна и не е била измъчвана, тя е добре. Просто уплашена. Ако се притеснявате, да извикам ли друг имперски лекар да погледне?”

Санг Ян най-накрая чу добри новини, усмивка се върна на лицето й и тя кимна: “Добре. Давай. От днес ще служиш пред мен.”

Това беше желана възможност, за която мнозина се бореха.

Малкият Гуйзи развълнувано се поклони многократно: “Да. Благодаря ти, Учителю. Определено ще служа добре.”

Някои се радваха, докато други се тревожеха.

Киужи наблюдаваше тази сцена, чувствайки горчивина вътре, и въпреки че не посмя да каже нищо, сълзите й паднаха още по-силно.

Санг Ян забеляза това и се почувства донякъде мекосърдечна, отправяйки й предупреждение: “Не мисли да крия нищо от мен в бъдеще. В Имперския дворец няма тайни. Ако не ми кажеш какво искам да знам, други ще го направят.”

Киужи кимна, докато плачеше, чувствайки се огорчена: “Притеснявам се за здравето на Госпожица. Откакто дойде в Имперския дворец, е или болест, или припадък, наистина е страшно.”

Санг Ян знаеше, че тя наистина се грижи за нея, и самоиронично се усмихна: “Не се притеснявай. Няма да умра още.”

Тя беше уморена и безсилно се облегна на възглавницата, затваряйки очи.

Киужи видя това, не наруши спокойствието й и излезе да уреди храненето.

Санг Ян имаше малък апетит, просто изпи една купа каша, след което я прибраха.

Нощта беше тиха.

След като спа продължително по-рано, тя сега се оказа неспособна да спи и накара някой да пази главната зала.

До часа на Чоу, около два или три сутринта, тя се събуди мъгливо и едва тогава научи за завръщането на императора.

Беше твърде късно.

Тя не го повика.

Но той дойде сам.

Трябва да се е изкъпал току-що, носейки черна копринена роба, косата му все още мокра и дълга, стичаща се по гърба му, под светлината на лампата, красивото му лице студено бяло като нефрит.

“Защо още не спиш?”

“Не се ли чувстваш добре? Чух, че си припаднала отново по здрач. Извика ли имперския лекар?”

Очите му бяха пълни с безпокойство, искреността му беше видима.

Наистина, той беше много мил с нея, много нежен, дори проявяваше благосклонност към нея в сравнение с другите.

Но тази благосклонност й донесе твърде много сълзи и кръв.

“Болестта ми е на сърцето, лекарството и камъкът са безполезни.”

Тя понижи гласа си, слагайки безразлично изражение: “Ако Ваше Величество наистина се грижи за мен, нека напусна двореца.”

До ден днешен само напускането на двореца можеше да я отдалечи от схемите на Имперския дворец и кървавата жестокост.

Тя наистина беше твърде уморена.

Той Йинг, незнаейки цялата история, си помисли, че тя иска да го напусне отново, изражението му стана много неприятно.

Искаше да я попита: “Какво сбърках, че искаш да ме напуснеш отново!”

Но виждайки нейната слаба, изтощена външност, той потисна чувствата си.

Лицето му беше нещастно, гърдите му се повдигаха, потиснатият огън гореше вътрешностите му, готов да избухне всеки момент.

Пей Муянг видя това и побърза да облекчи атмосферата: “Учителю, моля те, не казвай такива неща. Негово Величество отиде в храма Лонг Чан рано сутринта, за да се моли за твоята благословия, коленичил седем двучасови периода. Когато се изправи, едва можеше да ходи. Тъкмо се беше изкъпал и видях ясно, коленете му бяха подути и непоносими за гледане. Най-малкото, знаейки сърцето, което императорът има за теб, не го удряй с кама!”

Сякаш отговаряйки на думите на Пей Муянг, Той Йинг дори повдигна робата си, разкривайки коленете си, пълни със синини.

Поради светлата му кожа, синините изглеждаха още по-свирепи и ужасяващи.

Санг Ян: “…”

Това беше самонанесена травма!

Определено самонанесена травма!